Слънчеви панели в Космоса могат да осигурят 80% от възобновяемата енергия на Европа

Разположени в Космоса слънчеви панели могат да намалят нуждите на Европа от възобновяема енергия на Земята с 80% до 2050 г., сочи проучване. Използвайки подробен компютърен модел на бъдещата електроенергийна мрежа на континента, изследователите установиха, че система от космически панели, проектирана от НАСА, може да намали разходите на цялата европейска енергийна система с до 15%. Тя може също да намали използването на батерии с повече от две трети.

Проучването, проведено от изследователи от Кингс Колидж Лондон, е първото, което оценява възможния ефект на космическата слънчева енергия върху Европа. Космическите слънчеви панели използват хелиостатен дизайн, който използва огледални рефлектори за събиране на слънчева светлина в орбита. Светлината след това се предава към станции на Земята и се преобразува в електроенергия, преди да бъде доставена до енергийната мрежа.

Компютърният модел на енергийната мрежа на континента обхваща 33 държави и симулира търсенето, производството и съхранението на електроенергия, за да определи най-евтиния вариант за задоволяване на нуждите на Европа от електроенергия. След като изследователите интегрираха концепцията за космическите соларни панели в модела въз основа на прогнозите на НАСА за потенциалния енергиен капацитет, резултатите показаха, че тя може да замести до 80% от базираната на сушата възобновяема енергия в Европа.

Изследователите посочват, че възобновяемата енергия на сушата е нередовна и зависи от времето, което затруднява надеждното й доставяне, а цената й варира. Космическите соларни панели могат да са алтернативен централизиран енергиен ресурс, който работи над атмосферата с непрекъсната мощност от порядъка на гигавати. Авторите отбелязват, че моделирането не отчита потенциалните въздействия от специфични за космоса предизвикателства като претоварване на орбитата, прекъсвания в предаването или променливост на лъчението.

Потенциалната рентабилност на космическите соларни панели не може да бъде реализирана до 2050 г., тъй като изграждането, изстрелването и поддръжката на системата биха били твърде скъпи, освен ако технологичният напредък не намали разходите.